|
|
        
|
Не е нещо ново за българската действителност да бъдем по-католици и от папата. Затова като че ли в името на партията преди 1989 година у нас се налагаше цензура, каквато връстниците ни в СССР не бяха и сънували, да не говорим пък за про западно ориентирания режим на Тито в Югославия. После дойде демокрацията. Или може би слободията. Псевдоинтелектуалци, гузни доносници и ориентирани далавераджии се нахвърлиха като лешояди върху още топлия труп на партията и започнаха да се бият в гърдите и да тръбят собствената си посредственост. Дойде заветния момент, в който “старите муцуни” да ни убеждават че винаги са били дисиденти, но строя не им е позволявал да се изявяват. Трябваше да изслушаме дълги тиради как в този или онзи текст е било скрито послание срещу тоталитаризма, как са отказвали да свирят, за да се опълчат на милиционерите и насилието срещу публиката, всичко с надеждата да не изпуснат здраво захапания кокал подобно на неактуалните естрадни прими. А никой не искаше от хората, които утвърдиха рок музиката в България да се държат като гузни девойки, трябваше просто да приемат реалността и бунта на новото поколение. Тогава беше времето в българската рок сцена да се осъществи революцията, която Европа преживя десет години по-рано. В края на седемдесетте Sex Pistols изпълзяха от канавките и подложиха на присмех кралицата, отричайки всички възможни ценности на обществото и префърцунената музика на Pink Floyd и Deep Purple. Едва ли някое от тези деца си е представяло до какво ще доведе започнатото от тях и близките им приятели. Като мълния първата вълна на пънка избухна и загасна, за да се наложи през 1981 година Exploited да ни убеждават че пънка всъщност не е мъртъв. Втората вълна продължи да пее срещу религията, армията, системата, богатите и дори срещу себе си. Но липсата на интерес от страна големите звукозаписни компании към вече поизтъркания стил му помогна да се запази като ъндърграунд течение с постоянна и вярна публика. Условно трета вълна в пънка може да се търси в пост-социалистическите държави, начело с Русия и Югославия. А ние не останахме по-назад. Всъщност пънк вълната в България не беше толкова анти-политическа. Дори най-язвителните текстове бледнеят пред Exploited с Fuck the system или There’s a Law for the Rich. Разбира се имаше политическа ирония, автоирония, много алкохол и много безизходица, но гневът беше туширан, като куче, което лае, но знае че няма зъби и че му личи отдалеч. С тази музика израсна едно поколение, което трябва да се приеме като нулево. Поколение, което получи всичко, но всъщност нямаше нищо. Това беше времето на наливната ракия, събиранията в Борисова градина, купоните на които се припяваше с Кольо Гилъна и липсата на отговорност, просто защото никой не я изискваше.
Милена Славова е топ-дамата на българския пънк. Първоначално с група Ревю, още 1987 година и после като соло-кариера, тя създаде част от иконите на тази музика. Метализиран пънк, чувствени балади, провокативни текстове – един доста широк репертоар за който и да е музикант. И което е най-важното, изчезна от небосклона точно когато трябваше. Няма нищо по-неприятно от гледката на изчерпан човек, който се опитва да направи още едно последно усилие да си върне старата слава. За щастие Милена не стигна дотам. Откровено казано не я харесвам особено, но пък не мога да отрека абсолютните хитове, които даде на битието ни. Злите езици твърдят, че навремето е могла да се изявява дори по време на режима, защото е била човек на партията, нарочно спуснат в пънк субкултурата. Но дали това не се дължи и на завистта, толкова обикновена у хората.
Сценичната кариера на Контрол условно може да се раздели на две, преди и след Кольо Гилъна. Или по-скоро Контрол имаше само с Кольо Гилъна. Независимо колко се старае новото момче (групата му Insect навремето беше много надъхваща), това не е онзи Контрол. Може би тези музиканти ще останат една от малкото истински български пънк рок групи, макар да имат и комерсиални парчета. В първите им албуми социалния елемент в текстовете е в доста мрачни краски, които дори имат намек за дарк уейв, докато “Леле Како” е направо хумористичен.
Един албум, дошъл и си отишъл като летен дъжд. Холера изпяха 13 песни, с които разтърсиха обществото и после изчезнаха безследно, като само от време на време се споменава за този или онзи че е свирил с тях, или че познава някой, който е свирил. Но пък за сметка на това бяха рядко брутална и нецензурна пънк група, която заслужава да не бъде забравена дори в новите времена на Korn-започналата вълна. А и хумора в текстовете беше на ниво, за което много хора могат само да си мечтаят.
Хиподил е нещо средно между Крокодил и Хипопотам. Или пък между Хипопотам и Крокодил. Но преди всичко е диагноза. Това е групата, която не се взима на сериозно, а може би е по-сериозна от много набедени стълбове на морала в изкуството. Тотално нецензурните текстове могат да разбутат сериозно общественото мнение, но пък трябва да си малко луд, за да го направиш. А за вокала, Светльо Витков, винаги съм твърдял че е един от най-умните хора, които битуват в общественото ни пространство. Независимо от късния официален старт, чак през 1993, групата съществува от 88-ма. Започна като пънк-траш, за да въведе ска стила в България чрез последния си албум, промяна, колкото за лошо, толкова и за добро.
|
|||||||||||||||||
За да завърша, и то да бъде накратко, трябва да спомена пропуснатите умишлено или не групи, които заслужават да бъдат поне маркирани. Не ви разказах за Нова Генерация и Ера, може би защото просто заслужават отделен материал, или защото не се чувствам достатъчно подготвен и емоционално ангажиран. Нямаше как да напиша нещо повече за Creep, осъществената калифорнийска мечта на Соня Васи, първата българка в Playboy. Не липсват и локални ъндърграунд звезди като Кокоша глава от Кърджали, уейв и алтърнатив рок представители, наистина много качествени групи от това поколение. После дойде новия имидж на Б.Т.Р. 